Без еспадрили на Мальовица

Че тази седмица ще разнообразим, катерейки на Мальовица вместо на Лакатник или Враца, решихме още от предната неделя. Мария разпечата от climbingguidebg.com гидовник за маршрутите, които ни интересуваха – с други думи няколкото тура в близост до хижата, наковани с планки и лепени клинове (поради липса на инвентар и топки, в неизяснена за сега пропорция, катерим само добре наковани маршрути). На ЦПШ-то пристигаме в петък по тъмно. Криво ляво наместваме раниците на гърбовете си и поемаме нагоре към първа тераса. Този уикенд идеята за оптимизаране на багажа видимо не ни е навестявала и за това се влачим едва едва. Освен двете въжета, примките и другите неща за катерене, сме помъкнали и статива (2 кг), моя фотоапарат (още 2 кг с обектива), слака и какви ли не глупости. За капак – тъй като за Д40 няма интервалометър, влача и нетбука си с идеята да правя таймлапсове. Идилия.
Спим на първа тераса. Сутринта рано събуждам Доков и Мария с първата добра новина за деня – забравил съм еспадрилите си. Доков се смее на безпределната ми глупост, а Мария направо ми казва, че съм идиот. Опитвам и аз да се посмея, но не ми се удава съвсем, за това взимам статива и апарата и тръгвам нагоре по Овчарския улей да поснимам. На Маломальовишките езера няма никой, времето е прекрасно и бързо се потапям в снимането.
Обратно долу на първа тераса Доков е опънал слака между два камъка и редуваме ходенето по лентата с някви боулдъри по големия камък дето е до пътеката в началото на Овчарския улей. Катеря бос, което освен, че е глупаво, не се и получава кой знае колко. В някакъв момент взимам еспадрилите на Доков и нещата горе долу се потръгват. Лентата също е доста забавна. Привечер решаваме да разходим багажа до Маломальовишките езера, така че хайде пак нагоре по Овчарския, този път с раницата на гръб. Към 7 започва да вали. Събираме нещата и влизаме в палатката, за да отпочнем с благите приказки. Моят дял бързо се изчерпва, понеже съм твърде уморен от изминалата седмица и в 8 заспивам. На няколко пъти се будя от приказките им и ги подканям да  млъкнат, но кой да ме вземе на сериозно. Поне дъждът престава по някое време.
Сутринта отново хубаво време, закусваме, мотаем се и тръгваме по Колбура по Заешката пътека към обектите за катерене до хижата. Тъкмо стигаме Жълтите скали, когато завалява отново. Толкоз, счупихме се от катeрене. Поне раниците бяха достатъчно тежки, та имаше заигравка :)
Снимки: Добрил Доков, Радослав Саров
Posted in Из BG... | Leave a comment

Топографски карти

Повечето от вас вече навярно знаете този адрес – http://poehali.org/maps. Оттук безплатно могат да се свалят топографски карти както за цяла България, така и за по-голямата част от света. В мащаб 1: 50 000 тези карти дават доста по-ясна представа за терена от много от българските туристическите карти. В допълнение освен .gif файла със сканираната карта върви и .map файл.

Posted in Uncategorized | Leave a comment

Екипировка част I

В последните години пътувам често. С опити, много грешки и отново опити стигнах до един изчерпателен списък на нещата, които съм носил с мен по време на пътуванията ми. С уговорката, че е правен от мъж (и в него липсват много неща, които една жена би намерила за необходими или полезни) и че според условията и продължителността на пътуването много от нещата може да не намерят място в раницата, този списък ще е полезен на всеки. Споделяйте в коментари към този пост вашия опит, за да направим накрая друга статия с възможно най-изчерпателен списък (разбира се, с идеята, че после тези неща трябва да влязат в раницата и да бъдат носени на гръб! :)

ДРЕХИ
Чорапи
Гащи
Панталони – леки, дебели, водоустойчиви, къси
Клин
Тениски
Блузи пуловери
Яке
Дъждобран
Шапка (за слънце и студ)
Кърпа/шал
Обувки
Сандали
Полар
Термо бельо
Ветровка
Ръкавици
Ризи
Гети
ЗА СПАНЕ
Палатка
Шалте
Спален чувал
Чаршаф за спалния чувал
ХИГИЕНА
Сапун
Шампоан
Гребен
Гъба за миене на съдовете
Малък парцал за бърсане на съдовете (за многократна употреба)
Прах за пране
Въженце за простор
Щипки
Мокри кърпички, антибактериален гел
Нокторезачка
Четка за зъби
Паста за зъби
Конци за почистване на зъбите
тоалетна хартия
хавлия
здрав найлонен плик, затварящ се – за пране
Слънцезащитен крем
Балсам за напукани устни
ЛЕКАРСТВА
Аспирин
Витамини
Противогъбични кремове
Аулин
Парацетамол
Противоалергично средство
Валидол
Успокоително – за нерви
За спиране на кръв
Бинт, ластичен бинт
Йодасепт – паста
За изгаряне – крем или пяна
Лепенки
презервативи
Крем за крака
балсам против кърлежи
крем против комари
таблетки за смучене при възпалено гърло
против разтройство
ФОТОГРАФСКА ТЕХНИКА
Фотоапарат
Чанта за фотоапарата – непромокаема
Допълнителни карти памет
Поларизационен филтър
статив
калъф за статива
проспособление за снимане в дъжд
резервни батерии
непромокаеми торба, в която да стоят картите
кърпичка за бърсане на филтъра
ХРАНА
Сухи супи
Ядки
Полуготови спагети
Шоколад
Мед
Сушени плодове
Пастърма
качамак
олио
подправки
захар
бисквити
Вода
ориз
чай
ЗА ПРИГОТВЯНЕ НА ХРАНА
запалка, кибрит, кибрит за разпалване на огън
походно котлонче – направено от консервена кутия
хартия за подпалки
съд за готвене
канче
капак
вилица
лъжица
нож
кутия, в която да се нарязват разни неща за ядене
парче плат за покривка
термос
ОРИЕНТИРАНЕ
Компас
GPS
Карти
КОМУНИКАЦИЯ
GSM ?
ПАРИ И ДОКУМЕНТИ
карти?
непромокаем плик/кутия за пари и документи
ДРУГИ
пикел
котки
Мр3 player
Игли, конци
Скоч
Лепило
Челник
Батерии
Найлонени пликове
Дребни подаръци при гостуване в частни домове
тефтер, молив и химикал
часовник с будилник
фолио
лещи
контейнер за лещи
разтвор за лещи
очила
слънчеви очила

Успех с пътуванията!

Posted in Eкипировка | 5 Comments

Пътешествия из планините на Киргизстан

За Киргизстан разбрах някъде през 2002 година, когато прочетох повестите на Чингиз Айтматов. Не си спомням със сигурност, но тогава май нямаше нито Google Earth, нито Panoramio, затова човек малко романтично и наивно си създаваше представа за далечните страни от книги и разкази. През следващите седем години, макар и не много натрапчиво, да отида в Киргизстан стоеше някъде в дневния ми ред. Според възможностите и финансовото ми състояние тази моя мечта ту се издигаше до към номер едно в списъка ми с приоритети, ту изпадаше в листа на „последните ще бъдат първи“, докато в началото на 2009 година нещата се подреждат и става ясно, че ще се пътува. Предлагам на Дима да пътуваме заедно, тъй като вече сме пътували много пъти и сме се разбирали без проблеми. Веднъж след като решението е взето, подготовката ни отнема около месец и малко. Повечето време отива да измислим къде точно искаме да идем, да попълним екипировката си и да понаучим колкото се може повече фрази на руски, който за съжаление и двамата не говорим. Решаваме да пътуваме в началото на юни, като до Киргизстан избираме да стигнем по най-удобния начин със самолет на турските авиолинии от Истанбул. Дните непосредствено преди заминаването, разбира се, са пълна лудница, за това с радост оставяме София зад гърба си и проспиваме в автобуса почти всичките километри до Босфора. Следва нощен полет и в три сутринта нашият самолет каца на летище Манас. Бърз поглед през илюминатора към пистата и другите самолети – няколко граждански, всички останали сиви и без шарените обозначителни знаци на превозвачите. Слизаме от самолета и оставаме на военна тематика сред издокараните в униформи съветска мода гранични служители. Въпреки техния неприветлив вид и липсата на какъвто и да е ентусиазъм, визи получаваме бързо и без проблем срещу 75 долара.

Напълно в контраст с поведението на служителите на летището, в чакалнята ни посрещат няколко усмихнати от ухо на до ухо физиономии – тези на таксиметровите акули, тръгнали на ранен улов за клиенти. Много скоро, поради липса на опит, влизаме в техния капан. Багажът ни се оказва надлежно заключен в багажника на един раздрънкан автомобил, чийто собственик – нашият шофьор, мъж на средна възраст, ни обяснява на руски, че всичко е съвсем наред, само трябва да изчакаме да се намерят още двама пътници. Колко часа са необходими за това, не пожелах да разбера и с познанията по руски, усвоени след 2 месеца недотам редовно слушане на аудио уроци, се заех да обясня да ни бъде върнат багажа. Първоначално всичко, което постигнах, бе да накарам 7-8 от околните шофьори на таксита да ни заобиколят и да започнат да ни гледат лошо. Малко спорене, 1-2 опита сам да отворя багажника и малка доза късмет помогнаха да си получим багажа след няколко минути. Качваме се на маршрутка. Колко по-сигурно е пътуването с нея, разбираме по пътя към Бишкек – шофьорът и веднъж не минава на зелено.

Маршрутката ни оставя в западния край на града, близо до Ош Базар. Нашият хостел – Nomads’ house е на срещуположната страна на града, на почти 6 км североизточно. Докато вървим по главната улица пеш с тежките раници на гръб, хвърляме по някой друг поглед наоколо, но сме твърде изтощени от дългото пътуване, за да се вълнуваме особено. Виждаме президентския дворец, площад Ала Тоо, както и техния ЦУМ, а на няколко места се забелязват и спорадичните усилия за закърпване на фасадата преди предстоящите президентски избори. В почти най-централната част на града се запълват дупки в асфалта, мете се и се замита. Тези предизборни трикове, стига да не са в собствената ти страна, изглеждат доста забавни отстрани.

Не обичам особено градовете, за това за мен е достатъчно мислено да сравня града със София от края на соца, да забележа безсмислено широките улици и пияните хора, търкалящи се в канавките, за да приема, че съм научил вече всичко, което искам да зная за този град. С едно малко уточнение – има хубава кръчма в източния край на улица Баконбаев. Това вече е наистина почти всичко, което мога да споделя за града.

Ден след като сме пристигнали и сме попълнили нещата от екипировката, които не можеше да пренесем с нас в самолета (като газови бутилки и няколко други дребни неща), двамата с Дима се отправяме към националния парк Ала Арча, намиращ се на час с кола южно от града. Пътят стига до бившия съветски лагер за алпинисти. Там се разделяме със собственика на хостела, използвал възможността да изкара допълнително пари от трансфера и поемаме пеш нагоре по течението на река Ала Арча. В следващите няколко дни доста добре разбираме три неща:

- в началото на юни все още е много рано за преходи в планината – все още има много сняг, особено на височина над 3500 метра.

- че храната ни, въпреки че е най-добрият компромис, който можахме да измислим, между обем, тежест и хранителни качества, все пак си остава отвратителна. Като цяло идеята, че можеш да качиш за ден денивелация от 2000 метра, да хапнеш обилно с китайски полуготови спагети с прахче с вкус на говеждо и Е224 и да си обилно нахранен, е доста налудничава. Още от Ком-Емине знаех, че тази идея не е точно най-добрата. Като цяло единствената добра храна в раниците ни са няколко парчета пастърма и шоколад. За стритите на прах за да не заемат място бисквити все още се колебая. Със сигурност обаче, добави ли човек към тях гореща вода и 3 в 1, стават отвратителни. Стафиди и ядки с нищо не допринасят.

- в кола с пет жени и едно малко дете има място за двама стопаджии, които на всичкото отгоре не говорят руски.

Връщаме се в Бишкек колкото да си набавим още храна и разни дребни неща, като в допълнение идва това, че биваме арестувани от милицията и откарани в управлението. Причината бе забравен в хостела задграничен паспорт. Тук милицията се показа способна да съдейства за насърчаването на чуждестранния туризъм. Взели тази задача присърце, милиционерите извършват активност насочена към тормоз на всеки чужденец. След 40-минутен спор на улицата, с учтивия превод от страна на двама млади минувачи, със сериозен вид двамата униформени казват – вървете след нас, отиваме в районното. Докато вървя след тях трескаво се опитвам да измисля кои са най-добрите изходи от създалата се ситуация. В повечето пътеводители за този район пише, че такива арести обикновено завършат с обир на част от парите на туристите или конфискация на задграничните паспорти и обир на по-голяма част от парите на туристите, за да бъдат върнати паспортите. В Киргизстан е пълно с бедни хора, които разчитат на приходите от чуждестранния туризъм, нищо чудно да е и приоритет в националната политика (като в родината), а тъкмо корупцията в самата система на управление на обществото отблъсква чуждите туристи и приходите от тях. В Киргизстан корупцията се е превърнала в свещена форма на управление, доколкото свещено е подходящата дума в страна, в която социализмът все още е във фаза на строеж. Няма град, на чийто вход и изход да не стоят милицонери, събиращи подкупи от маршрутките и всякакъв организиран транспорт.

Веднъж стигнали управлението, след 30-тина минути цирк, обиск и обвинение че съм наркотрафикант, имам оръжие и ред други глупости, за нас всичко завършва с полагането на солидни, в очите на милицията, основи на добрите киргизско-български отношения. Бръкнах в портфейла си и платих поискания в размер на 500 сома (17 лв) подкуп. Благодарим на момичето, което продаваше ягоди, когато минахме покрай него с милиционерите начело, че само предложи да ни придружи в районото за да ни превежда.

От Бишкек продължаваме на югоизток към второто по големина в света високопланинско езеро – Исък кул и град Каракол, намиращ се на югоизточния му бряг. Отсядаме в Turkestan Yourt Camp – доста приятно място, където освен хубавия, зелен двор има и руска готвачка, която пълни стомасите ни срещу съвсем прилична сума. Човекът, който държи лагера, също е руснак, обиколил е като че ли целия свят, и горе долу говори английски, така че успяваме да обменим малко информация за маршрута, по който искаме да тръгнем. Оказва се, че по високите части падат лавини и има възможност да не успеем да минем през някои от проходите. Предлага ни водач, но отказваме.

В деня преди да се качим отново в планината, ставам в 5 сутринта и снимам неделния пазар за животни край града. Гледката на снежните върхове на планинската верига на Ала-терскей тоо на заден план е изкушаваща, затова скоро се връщам обратно и вдигам пара да събираме по-бързо палатката и да тръгваме. Предния ден пазачът на лагера съвсем спортменски ни предложи два пъти по-ниска цена за трансфера от шефа си, така че поемаме с неговата потрошена лада към района на Джети-Огуз. На български се превежда Седем бика, име дадено на скалното образувание в началото на долината. Там се разделяме с Токтогул и колата и поемаме нагоре към подножието на петхилядника Огуз Баши. На следващия ден отново ставам към 5 сутринта и стигам до подножието на Огуз баши, някъде на около 3000 м н.в. и не мога да се нагледам на останалите, извисяващи се почти отвесно нагоре 2 хил. метра до върха. За съжаление от тук нашият път продължава обратно на север по долината и на изток към прохода Телети, от където трябва да се прехвърлим в долината на съседната река Каракол. Следващата ни цел е красивото, светлосиньо от ледниковата вода езеро Ала кул. Когато го достигаме, оставаме леко разочаровани – езерото е покрито с поне 10 см сив лед и сняг, а прехвърлянето в съседната долина Алтън Арашан през високия 4040 метра проход е твърде рисковано заради падащите лавини. Ето защо два дни по-късно сме отново в Каракол, където пренощуваме преди да се отправим на път за последното място в Киргизстан, което сме планували да посетим – голямото езеро Сонг Кул, разположено на високопланинско плато на около 3015 м н.в. И двамата с Дима сме радостни, тъй като ни предстоят 3 дни без 20 кг раница на гърба. За да стигнем до езерото, използваме услугите на CBT (Community based tourism), които организират за нас не само транспорт (поредната лада със счупено предно стъкло), но и нощувка в юрта недалеч от брега на езерото, както и езда, а също и най-важното след толкова дни изкарани на полуготови спагети – обилна храна.

Последните дни от нашия едномесечен престой запълваме с една бърза разходка до югозападния край на страната и намиращия се на около 800 км от столицата град Ош. Пътуването с такси дотам ни излиза не повече от 15 лв на човек, но за съжаление шофьорът ни е нещо като маниакален самоубиец и почти през цялото време се движим с над 130 км в час. В Ош отделяме време да купим подаръци от огромния базар в града (май най-големия ни разход след парите за самолетен билет), посещаваме ореховите гори в Арсланбоб и ето че е време да тръгваме обратно към България. След почти месец в „Швейцария на Средна Азия“ както някои наричат Киргизстан, няколко часа полет и клатушкането с автобуса от Истанбул сме отново в София. Това е, пътешествието ни е приключило. В допълнение към хубавите спомени за около месец напълно безплатно получаваме и удоволствието София да ни се вижда като центъра на цивилизацията.

Автор: Радослав Саров
Снимки: Дима Попова и Радослав Саров
Posted in Пътешествия по света | Leave a comment